Още на тръгване от Голямо Буково ни посрещна нагорнище, което продължи около 4 км до манастира “Животоприемний източник”. Малко преди него има чешма и хубава беседка, откъдето може да се напълни вода и дори да се пренощува на палатка.

Не се отбихме, защото не искаме да спираме, а и в манастира се извършваха някакви ремонтни дейности и беше много шумно. 

До манастира свършва и асфалта и после се продължава по чакълиран почвен път, като на места изцяло преобладават камъните, а има и участъци, където не се усещат. 

Нямаме против чакълираните пътища, но когато си с рикша и колело хибрид, не е най-приятното усещане. Понякога и детето се дразни от това, за щастие Ева не възразяваше и пееше различни песнички, което ни успокои.

Пътя до село Близнак

До село Близнак пътната настилка не се променя и така изминахме над 12-13 км. На места “пътя” беше скрит под мътна вода и там се бяха образували огромни локви. 

През повечето преминавахме безпроблемно – отстрани, но имаше и около 4-5 случая, където се налагаше да спираме, за да бутаме колелата или първо да проверяваме колко дълбоко е. В една от тези локви двата ми крака потънаха във вода и макар и да намерихме временно решение на проблема усещах краката си мокри.

Пътя продължи така и след кратка почивка за обяд и повече от 3 ч газене в локви  стигнахме селцето Близнак.

Там нито чухме, нито видяхме жива душа. Това село беше потънало в някаква мистериозна тишина и само аз и Пламена я разчупвахме. Ева все още спеше и тишината наистина беше поразителна.

В Близнак имахме що-годе обхват и проверихме накъде да поемем – дали към Младежко или към Звездец.

Чудихме се защото, ако поехме към Младежко щяхме да караме по-малко километри на пътя Бургас-Малко Търново и по този начин да избегнем засиленото движение в този участък. Но в крайна сметка решихме, че в Младежко може да няма магазин, нито много хора и затова поехме към Звездец, което е и пътя по трасето на “Тур Странджа”. Натежа и факта, че се нуждем от храна. 

Непосредствено след Близнак посока Звездец има спускане и след това голямо нагорнище – може би над километър. След това изкачването продължава, но малко по търпимо и накрая пак се увеличава. До този момент не бяхме срещнали жива душа, тогава мина микробус с хора и разбрах, че не сме единствените хора в Странджа.

Пламена спомена, че е видяла следи, които се губили в гората. Може би бежанци?

Село Евренозово и добрата кметица

Село Евренозово както и останалите селца изглеждаше тихо и пусто. Над нас цял ден бяха надвиснали облаци и те, заедно с приготвящото се зад тях слънце да залезе придаваха плашеща мистичност на това място.

Решихме да се оглеждаме къде може да спим в селото и попитахме стар дядо, който пасеше своите овце, дали може да спим до църквата в селото на палатка. Там изглеждаше много чисто, имаше навес и вода и щяхме да сме горе-долу на завед и на обградено място. 

Той много се изненада, когато видя, че с нас е Ева – тя все още спеше.

Добронамереният дядо ни закара до къщата на кметицата, каза че тя е добра жена и ще ни помогне да намерим по-добро място за спане или дори, че би могла да ни настани в кметството – там имало нещо като стая и от време на време отсядали гранични полицаи да спят. 

Нощувката в кметствово на село Евренозово

Първо се запознахме с мъжа на кметицата – много свеж и зареден с енергия човек, а после и с нея. Наистина както беше казал дядото тя изглеждаше много приятен човек.

Обяснихме й за какво сме пред къщата й, и тя каза, че ще попита дали може да спим до църквата, след 5 мин се върна и ни каза, че ще ни настани в кметството. 

Така се настанихме в кметството точно преди залез слънце. Вътре беше бъркотия, но пооправихме малко и се почуствахме наистина късметлии, че ще сме на завет и на топло. Кметицата се извини, че не може да ни предложи нищо по-добре, а ние бяхме във възторг, че ни настани в сградата на селцето. 

Докато премествахме багажа вътре в сградата ни заговори стар дядо. От него научихме, че в Евренозово има само 16 човека, че допреди няколко месеца е било единственото село в Странджа без християнски храм и че заедно и задружно всички в селото са се организирали и с дарения и средстава са построили новия параклис, до който ние искахме да пренощуваме в началото.

Дядото похвали и свежия въздух в планината и каза, че след село Маринка, няма промишлени предприятия, които да замърсяват въздуха. И наистина ние го усещахме повече отвсякога.

Единствено, когато минеше тир с дърва или стар камион от времето на СОЦ-а разбирах колко мръсен е въздуха в градовете. Когато се нуждаеш от кислород и дишаш тежко понагорнищата, щом минеше камион или кола дробовете ни се пълнеха с въглероден диоксид и беше ужасно. А в градовете всеки ден дишаме такъв въздхух, но тъй като е замърсен и сме свикнали не ни прави особено впечатление.

Опънахме палатката в една от стаите на кметството, сготвихме, пихме чай, а после с Ева сглобявахме пъзел и играхме различни игри.

Колко щастливи бяхме от така стеклите се обстоятелства!