
В един от дългите дни върху колелото спряхме в село за кратка почивка. Позастояхме се, бяхме на сянка и не ни се тръгваше. Скоро стана ясно, че сме приключили с карането за деня. Намерихме кметицата и я питахме къде може да прекараме нощта на спокойствие. Предложи ни празна общинска сграда без ток, но пък с тоалетна и вода. Съгласихме се, нямаме претенции само за нощувка, щом спин на сигурно и сме в палатката си. Вкарахме си нещата и се подготвихме за вечер на тъмно.
Неочаквано на вратата се почука – беше комшията Луис, предложи ни фенерче и се заговорихме. Малко след това се върна и ни покани да отидем заедно със семейството му на вечеря у тъща му. Така се запознахме с цялото семейство.
На следващия ден не си тръгнахме. Предложиха ни да използваме пералнята – това бе първата ни пералня от както напуснахме дома. Какво щастие само!
Малко по-късно през деня споделих с Антон, че искам да живея в мексиканско село, за да вкуся повече от живота на местните. Така уж на шега питахме за къща, в която можем да останем за по-дълго. Оказа се, че семейството разполага с една празна и на следващия ден се нанесохме.
Така започна историята, в която живяхме повече от месец в мексиканско село.

Научихме много неща за мексиканската култура и кухня от милото семейство. Прекарвахме заедно безценно време, приеха ни като част от семейството.
Чрез тях се запознахме отблизо с общността на менонитите, фиестата с танца със свинската глава, бяхме заедно дори и на щура мексиканска сватба.
Антон научи няколко земеделски тайни и как използват определен вид дървета и билки. Прекарвахме дните си заедно, влязохме в тяхната сладка рутина.
Уникално е за нас като пътешественици, които жадуват за опознаване на нови култури да бъдем допуснати, толкова близо до живота и навиците на местните.
На раздяла за мен това бе един от първите пъти, в които си тръгвах с буца на гърлото. Вярвам, че всички познавате това чувство на тъга, от раздялата с любими хора.