В един от дългите дни върху колелото спряхме в село за кратка почивка. Позастояхме се, бяхме на сянка и не ни се тръгваше. Скоро стана ясно, че сме приключили с карането за деня. Намерихме кметицата и я питахме къде може да прекараме нощта на спокойствие. Предложи ни празна общинска сграда без ток, но пък с тоалетна и вода. Съгласихме се, нямаме претенции за нощувка, щом спим на сигурно и сме в палатката си. Вкарахме си нещата и се подготвихме за вечер на тъмно.
Неочаквано на вратата се почука – беше комшията, чието име бе Луис, предложи ни фенерче и се заговорихме. Малко след това се върна и ни покани да отидем заедно със семейството му на вечеря у тъща му. Така се запознахме с цялото семейство.
На следващия ден не си тръгнахме. Предложиха ни да използваме пералнята – това бе първата ни пералня от както напуснахме дома. Какво щастие само!
Малко по-късно през деня споделих с Антон, че искам да живея в мексиканско село, за да вкуся повече от живота на местните. Така уж на шега питахме за къща, в която можем да останем за по-дълго. Оказа се, че семейството разполага с една празна и на следващия ден се нанесохме. Дори не ни поискаха пари.
Така започна историята, в която живяхме повече от месец в мексиканско село.
Научихме много неща за мексиканската култура и кухня от милото семейство. Прекарвахме заедно безценно време, приеха ни като част от семейството.
Чрез тях се запознахме отблизо с общността на менонитите, чието отдалечено общество посетихме и успяхме да надникнем в тяхният начин на живот.
Докато живяхме в селото, превърнало се в наш дом, макар и за кратко, станахме част от фиеста със свинска глава.
Фиестата буквално се нарича „Главата на прасето“ защото именно около нея се състои празникът. Главата се готви, след което се поставя върху табла, а преди да „затанцува“ на нечия глава се украсява с красиви панделки, целофани и с тънки ленти в различен цвят, падащи свободно надолу. На фиестата мъже танцуват със свинската глава, като поставят таблата със сготвената и украсена глава върху главите си и я придържат с две ръце.
Заедно с цялото семейство присъствахме дори и на щура менскиканска сватба, на която бе поканенто цяло село.
Антон научи няколко земеделски тайни и как използват определен вид дървета и билки. Прекарвахме дните си заедно, влязохме в тяхната сладка рутина.
Уникално е за нас като пътешественици, които жадуват за опознаване на нови култури да бъдем допуснати, толкова близо до живота и навиците на местните.
На раздяла, за нас това бе един от първите пъти, в които си тръгнахме с буца на гърлото. Вярвам, че всички познавате това чувство на тъга, от раздялата с любими хора. Хора, които може би никога няма да срещнем отново, но дарили ни с една малка частичка доброта от техните огромни сърца.
