Използвахме автобус, за да излезем от столицата Сантяго и продължихме на север – посоката, която щяхме да следваме през следващите месеци. Придвижвахме се по безкрайната панамериканска магистрала.
На автогарите в Чили се заплаща малка такса от 1000 чилийски песос, затова, че я използвате.
В автобуса се качи продавач, който започна да продава лакомства. Те изглеждаха толкова изкусително, че с Пламена се възползвахме и закупихме няколко сладкиша, които бяха пълни със сладникав крем, който местните наричат “Dulce de leche” (карамелено сладко). В Южна Америка бе често срещан подход да се продават лакомства, билки, парфюми и лекарства в автобусите.
През този ден трябваше да достигнем до градчето Лос Вилос, разположено на брега на Тихия океан, за да изкараме нощта там. Очакваше ни младо момиче, което открихме чрез платформата “Каучсърфинг” и изгаряхме от нетърпение да се срещнем с нея и семейството й. Искахме да комуникираме с местните хора, за да научим повече за Чили, а както и да подобрим испанския си.
Ето че изминахме разстоянието от над 200 км. и пристигнахме в крайбрежния град.
Домакинката ни се казваше Фернанда и беше адски приказлива – като повечето чилийци. С нея беше и брат й, който бе обикалял света на колело. Интересни и усмихнати личности, който бяха отворили скромния си дом за нас. С тях живяха и кучетата им – четири красиви голдън ретривъра, които бяха по-известни от средностатистическия човек – участвали редовно в реклами за кучешки храни.
Обяснихме на Фернанда и на брат й, че не искаме да говорим английски, за да научим испански и колкото и болезнено да беше това за тях, те се съгласиха на това мъчение.
Нагостиха ни хубавата с чай и панирано месо в сладко-кисел сос.
Преди залез слънце Фернанда ни предложи да спим във втората им къща, за да си отпочинем добре преди да продължим на север. Остави ни ключовете и така се сдобихме с безплатен дом за през вечерта.
Къщата бе като от приказка:
С Пламена се разходихме из градчето Лос Вилос и се насладихме на гледките към Тихия океан.
На сутринта изпреварихме всички, освен рибарите, за да имаме магическите гледки отново пред нас. Океан, планини и изгрев. Какво повече му трябва на човек?
Рано-рано сутрин напуснахме Лос Вилос и продължихме все така на север. Не чакахме дълго преди да ни качат на автостоп. Очертаваше се на територията на Чили да не се тревожим за предвижването ни, защото хората изглежда бяха свикнали да качват стопаджии и спираха бързо.
За щастие не искаха и пари. Дори един от шофьорите ни предложи марихуана. Отказахме, но той сподели, че има достатъчно и не трябва да се тревожим. Бръкна в една от жабките и показа няколко плика с канабис. Нямахме намерение да пушим , затова само се усмихвахме и любезно отхвърляхме предложението на чилиеца.
Тревожих се докато пътувахме в камиона, защото все още бяхме новодошли в Чили и не знаех дали по пътищата имат полиция и колко често се проверяват камионите. Ако ни бяха спрели за проверка, латиноамериканското приключение щеше да завърши още преди да е започнало.
С изминаването на километрите започнахме да навлизаме в региона Кокимбо и Атакама. Както името подсказва вече се намирахме в пределите на пустинята Атакама. Сухите й пясъци неусетно превзеха пейзажа около нас, но и душите ни.
За първи път и двамата с Пламена навлизахме в безгранична пустош като тази, която се откриваше пред нас. Беше необикновено усещане или по-скоро чувство на възторг, което само пустините събуждат в хората.
Докато преминавахме през необятната пустош се радвахме на Гуанако, които се появяваха сякаш от нищото, за да видят кои са натрапниците дръзнали да преминават през територията им.
Сменихме няколко превозни средства без особени проблеми и се носехме като едни свободни елементи в необятната пустош на Атакама. Допълнително настроение ни придаваха и латино-ритмите, които слушахме в каросериите на камионите.
Все така придвижвайки се на север достигнахме градът Вайенар. Бяхме си уредили “Каучсърфинг” в селце на име Империал Алто, разпoложено на 12 км. от Вайенар и се запътихме натам.
Когато се озовахме в Империал Алто не успяхме да открием къщата на домакинката ни – Каролина. Тя ни беше написала в интернет, че е на самотен хълм, но в селцето имаше много хълмове, които изглеждаха самотни и се видяхме в задънена улица. Успоредно с това слънцето бе започнало да се скрива на хоризонта и трябваше да побързаме с намирането на къщата.
Покрай нас мина кола, която стопирахме, за да попитаме дали знаят, къде живее Каролина. Вътре имаше жена, мъж и две деца, които ни гледаха втренчено.
Сеньората ни подкани да се качим в колата и тръгнахме да търсим Каролина. Каза, че в селцето имало две жени с това име.
Лутахме се над четвърт час, чилийката питаше и разпитваше за Каролина и се озовахме пред огромна порта. Изобщо не вярвахме, че ще успеем да намерим Каролина, тъй като спътниците ни изглеждаха по-объркани и от нас.
Пламена започна да се тревожи и ме поглеждаше притеснително.
Докато се опитвахме да кажем, че най-вероятно е станала грешка, жената на предната седалка започна да свири с клаксона си в продължение на няколко минути. Не след дълго от лозята в близост со показа един дядо в работни дрехи.
Той отвори портата пред нас и ние поехме навътре. Слънцето се беше скрило и бе тъмно. Идея си нямахме накъде ни води тази жена. Казахме че е по-добре да се връщаме, но никой не ни послуша.
Чилийката настояваше, че сме на прав път и не след дълго пред нас се появи жена. Приличаше на призрак. Това беше Каролина. И точно тази, която търсихме.
На сутринта Каролина ни посрещна с кафе. Без да преувеличавам и до ден днешен това си остава най-хубавото и ароматно кафе, което някога съм пил. И компанията на домакинката ни и мястото, на което се намирахме го направи такова.
Тя беше усмихната дама на средна възраст с дълги прави черни коси, мургава шоколадова кожа и приятна усмивка. Изведе ни на верандата и пред нас се откриха стотици декари лозя, които притежаваше. А къщата, в която спяхме бе същинско имение – като тези от испанските сапунки.
Останахме два дни с Каролина. Ние я черпихме ракия, а тя нас “Pisco sour” (алкохолна напитка от Чили и Перу, която се приготвя от писко – гроздова ракия, лимон, захар и лед). Хапвахме маслини – във всеки двор в Чили се срещаха, Каролина ни черпеше и вино от собствената й реколта, а през едната вечер ни заведе на ресторант с приятелите й. Беше фантастично изживяване.
Говорихме испански през цялото време и с Пламена забелязахме напредък!
В Империал Алто хората не бяха по-малко гостоприемни от Каролина. Възрастна двойка ни покани в къщата си на обяд. С изминаването на дните разбрахме, че чилийците са гостоприемна нация и това ни помогна да бъдем по-свободни в действията си.
Пътищата на панамериканската магистрала ни отведоха до бреговете на Тихия океан. Там имаше чудесни плажове, на които нощувахме.
Изобилстваше от пеликани, които ловуваха риба в студените води на океана, докато аз и Пламена се хранихме оскъдно предимно с макарони. Разнообразявахме менюто, когато оставахме на “Каучсърфинг”, но това по-скоро бе изключение.
За сметка на скъпите хранителни продукти алкохола в Чили бе евтин. Толкова евтин, че рано или късно пропиваш – вино се намираше за около 1-2 долара и на вкус не бе никак лошо.
Малко преди да достигнем един от големите градове в Чили – Антофагаста, шофьора на тира, в който се возихме отби, за да ни покаже гигантска скулптура, която бе разположена няколкостотин метра навътре странично от пътя.
Това бе “El Mano del Desierto” (Ръката на Пустинята).
Антофагаста се намира на 1000 км. северно от столицата Сантяго. Градът граничи с Тихия океан на запад и с пустинята Атакама на изток. Хванат е “натясно” между сушата и водата, което създава запомнящ се контраст.
Антофагаста е създаден е през 1868 г. и до 1879 г. е част от територията на Боливия. През 1879 г. избухва тихоокеанската война (Guerra del Pacifico) между Чили, Боливия и Перу.
Месеци по-късно се водят битки в Тихия океан, пустинята Атакама и планинските райони в Андите. По този начин чилийската армия превзема Антофагаста и лишава Боливия от излаз на океан.
Антофагаста е петият най-голям град в Чили с население от над 300 000 души.
След Антофагаста шофьора на тира, с който пътувахме поемаше в различна посока и ни свали на една бензиностанция. Там за първи път изпитахме проблеми с автостопа в Чили, защото никой не искаше да ни качи. Изобилстваше от движение, но сякаш бяхме невидими. През изминалите 1000 км. нямахме този проблем в Чили, но ето че лошият късмет ни връхлетя, когато най-малко го очаквахме.
Бе започнало да се смрачава и преди да започнем с разпъването на палатката късмета ни се усмихна и по тъмно продължихме към Калама. Шофьора на тира, който ни качи ни зададе въпрос, на който нямахме отговор:
– Къде ще спите?
С Пламена бяхме забравили да помислим за това или по-скоро отлагахме мислите свързани с нощувката и след като ни оставиха в Калама попаднахме в задънена улица. Попитахме да спим на палатка в градинката на хотел, но ни отказаха. Не искахме и да разпъваме подвижната ни къща в покрайнините на града, защото Калама е с население от 200 хил. души и се чувствахме уязвими.
След дълго лутане и питане открихме жена, която ни приюти срещу 15 000 чилийски песос (20 USD) в скромната си къщурка. Бяхме изключително ядосани на себе си, защото тръгнахме към Калама по-тъмно без да предвидим какво ще се случи, а това никак не беше трудно. С тези пари можеше да изкараме няколко дни, а сега ги похарчихме за нощувка по най-лекомисления начин.
Градът е разположен стратегически между пустинята, планините и океана на надморска височина от над 2400 м. Калама е столица на провинцията Лоа, която е част от региона на Антофагаста. В близост е разположена мината Чукикамата, която е една от най-големите в света мини за добив на мед. Забележителното е, че тя се експлоатирана повече от сто гидини и все още има ресурс от тази суровина.
Името на града произлиза от езика кунза, който е разговорния език на етническата група атакаменьо, която се е съхранила и до днес. Думата “Калама” означава “град насред водата”. Името не е случайно, защото река Лоа минава през пустошта, за да даде живот на градчето и жителите му.
Смята се че поради тази причина преди повече от девет хиляди години именно заради водите около града древната империя тиуанако се заселва в района с цел да развива агрикултура. Местните по онова време успели да се адаптират в суровите условия на живот, за разлика от колонизаторите, които първоначално не успяват да го направят заради тежкия климат.
И така след като изминахме над 1000 км. през диви и пусти райони ни деляха едва стотина километра от градчето Сан Педро де Атакама. Трябваше да го достигнем, за да продължим с изследователската си дейност в северната част на Чили. Отново в пределите на Атакама.
Ще се радваме да споделете в секцията с коментари какви впечатления придобивате за Чили? Изненада ли ви факта, че в Чили стандарта е висок? А какво ще кажете за дивата пустош на Атакама?
