След преживяванията в гр. Калама продължихме към градчето в пустинята – Сан Педро де Атакама.
Отново вдигнахме палците на пътя и не след дълго ни качиха – в Чили автостопа наистина беше като детска игра.
Возихме се при чилиец, който едва-едва разбирахме. Въпреки, че бяха изминали повече от две седмици откакто пристигнахме на континента, все още изпитвахме огромно затруднение да разбираме по-бързо говорещите (т.е голяма част от чилийците).
Обикновено ни питаха откъде сме, колко деца имаме и защо сме в Чили. Когато им казвахме, че сме бездетни много от тях не го разбираха. В Чили семействата са многодетни – някои от шофьорите, които ни возиха споделиха с нас, че имат по 3,4 и дори 5 деца. От тях разбрахме, че абортите в Чили са забранени, освен ако детето не е в следствие на изнасилване или застрашава живота на майката.
И така с приближаването ни към Сан Педро де Атакама, започнаха да се откриват невероятни пейзажи пред очите ни.
Навлизахме в една от четирите вулканични зони на Андите – централната. Тя се простира от Перу до Чили и формира западната граница на високопланинското вулканично плато, което в Южна Америка се нарича Алтиплано. Ние буквално се “врязвахме” в нея и сърцата ни туптяха силно, заради невижданата красота в северната част на Чили.
Все така омагьосани от пейзажите пред нас километрите се “стопяваха” и ни деляха минути преди да пристигнем в пустинното градче. Малко преди Сан Педро де Атакама пътят започна да се вие на серпантини и се откриха нови впечатляващи гледки не само към централната вулканична зона, но и към Лунната долина, разположена на пределите на пустинята Атакама.
Стовариха ни, на входа на градчето Сан Педро де Атакама.
По улиците на Сан Педро се разчита живота в пустинята – пред нас се откриха къщи изградени от кирпич, камъни и клони, а някои от покривите бяха покрити със слама и кал. Изглежда, че традиционната архитектура на градчето и на района се е съхранила до днес и впечатлява със своя чар. За пустинните райони разположени в Алтипланото е характерно хората да използват подръчни материали за направата на домовете си.
Щом започнахме да крачим по прашната земя и навлязохме по-навътре в пределите на пустинният град пред нас се откриха образи на хора, които значително се различаваха от чилийците, които бяхме срещнали до момента. Те не изглеждаха на европейци – като повечето чилийци на юг, а на индианци. Това се дължеше и на близостта ни до границата с Боливия, но и на факта, че 13 % от населението на Чили е съставено от етническите групи мапуче, атакаменьо, койа, кечуа, аймара и рапануи.
Но освен хората по улиците нямаше как да не забележим и вулкана Ликанкабур (5916 м.), който страховито се извисява над Сан Педро де Атакама.
Ликанкабур е истински звяр, чийто кратер е с големина 400 м. В кратера е разположено и едно от най-високите езера в света, което носи същото име.
Планината, която поражда страхопочитание у нас обикновените хора е била и все още е свещена за етническата група атакаменьо.
След като си разпънахме палатката успяхме да разгледаме по-внимателно Сан Педро. Така се озовахме пред символа на градчето – стара католическа църква, изградена около ХVІ–ХVІІ век. Построена е след пристигането на колонизаторите, които използвали църквите като основен инструмент за налагането на християнската религия на континента.
Църквата в Сан Педро де Атакама ни подейства по много силен и въздействащ начин, затова на следващия ден попитахме свещетника дали е възможно да сключим брак, но той ни отряза, защото не сме католици. Не искахме да възразяваме на подобно извинение и продължихме напред. Не държахме спонтанната ни идея да се осъществи.
Градчето имаше център, където се подвизаваха голяма част от многобройните посетители и туристически агенции, които предлагаха своите услуги на туристите.
Помотахме се по централните улици и решихме да се отдалечим от навалицата, тръгнахме към покрайнините на града, откъдето да изпратим залеза. На идване бяхме видели колко е красив района около градчето и искахме да му се полюбуваме отдалеч.
В един момент небето се нагрочи. Появиха се вятър, облъци и надеждата за дъжд. Когато има дъждове в Атакама, пустинята заприличва на килим от цветя – от напоената земя се подават стотици цветчета, но за жалост не станахме свидетели на необикновеното климатично явление.
Продължихме по пътя от който по-рано бяхме дошли и пристигнахме навреме за един от най-запомнящите се залези, които някога сме имали. Слънчевият диск опожари пясъците на Атакама, планините и вулканите в далечината, и разбира се сърцата ни. Беше невероятно усещане.
На следващият ден имахме дългоочаквана среща. Очаквахме към пътуването ни за няколко дни да се присъедини Сара, с която доброволствахме в Замбия в различни градове на страната. Историята на Сара бе следната – след завръщането си от Африка тя бе решила да пътува за три месеца в Южна Америка, които неусетно за нея се бяха превърнали в осемнадесет.
След като се разтъжихме тръгнахме на автостоп към Лунната долина и не след дълго ни качиха.
Лунната долина (Valle de la Luna) се намира на 12-13 км. западно от Сан Педро де Атакама. Невероятните скални образувания и пейзажи са се формирали от вятърна и речна ерозия през годините, когато пясъците на пустинята Атакама са били морско дъно. Влизахме в тунели, катерихме се по грапави скали посипани със сол, изкачвахме необикновени скалисти хребети. Сякаш наистина не се намирахме на Земята.
Мощните ветрове и солта постепенно “разяждат” скалните образувания
Един от десетките скални коридори в Лунната долина
Пътя е нагоре по скалата
На места трябваше да пълзим, за да преминем
Солта в Лунната долина е навсякъде
Още един тайнствен коридор
Тунел, който на места ставаше доста тесен
И тук трябваше да пълзим
След като се лутахме в няколко тунела излязохме на бял свят
Ходенето по тези издатини предвещаваше изкълчване на глезен
Потънали в пръхоляк се запътихме към сърцевината на Лунната долина. Преминахме през “Трите Марии” – каменни образувания оформени и разядени от сол и пустинен вятър.
Беше трудно да държим очите си отворени, возихме се в багажник и се пълниха с пръхоляк. На моменти трябваше да ги затворим, но бързо ги отваряхме, за да не изпуснем магическите гледки открили се пред нас.
Пустош, скалисти хребети и сол
Когато се изкачите на хребета в средата се открива невероятна гледка към централната вулканична зона
Огромна пустинна дюна
Лунната долина принадлежи към района на Антофагаста и се намира на територията на национален парк “Лос Фламенкос” (Los Flamencos).
Лунната долина се счита за едно от най-сухите места в света. Климатът е толкова свиреп, че почти не се срещат животински видове в района на долината.
Лунната долина е прекрасно място за наблюдаване на съзвездия. Нощите се характеризират с чисто небе, което прави мястото чудесно за почитателите на астрофотография.
Достигнахме хребета, който търсихме. На запад се откриха голите дюни на Атакама, а на изток величествени планини окрасяваха хоризонта. Беше момент като от приказка.
Със Сара по един от хребетите на Лунната долина
Гледка към пустинята и вулканите
Феноменалните пейзажи се превръщаха в още по-невероятни по залез слънце
Пътя по който дойдохме се вижда на заден план
Залез над Атакама
След като слънцето опожари Лунната долина с Пламена и Сара разбрахме, че е време да се върнем на Земята. В пустинните райони и в Алтипланото, когато слънчевият диск се скрие зад хоризонта температурата рязко се променя.
На следващия ден станахме рано, за да посетим едно от най-големите гейзерни полета в света.
Гейзерите “Ел Татио” са най-големите в Южното полукълбо и третите най-големи в света след Йелоустоун в САЩ и Кроноцки в Русия.
За да достигнем дотам се наложи да използваме услугите на туристическа агенция. Платихме около 15-20 хил. чилийски песос (30-35 лв.)
Трябваше да станем рано, за да бъдем там преди появата на слънцето. Гейзерите са най-активни рано сутрин и тогава се получава най-голяма температурна амплитуда, следователно ефекта от изригванията е най-силен и впечатляващ.
На територията на “Ел Татио” има повече от 80 гейзера и щом достигнахме височината от 4200 м. по-голямата част от тях се откриха пред нас. Гейзерите представляват мощни струи гореща вода, изхвърлени от земните недра.
Гейзерите се образуват при определени хидрогеоложки условия, които включват наличие на подземна вода, процепи в земята и магма. Образно казано магмата нагрява водата и тя се насочва нагоре по процепите от където излиза на повърхността на Земята.
Някои гейзери изригват през няколко минути, а за други се чака с часове. Имаше и безводни, от които излизаше само пара под формата на въглероден диоксид и сероводород.
Появата на слънцето размърда живака на термометъра от нулата – вече можехме да извадим ръцете от джобовете си, да свалим ръкавиците и направим няколко снимки. В началото температурата беше минус 3-4 градуса и с вкочанени от студ ръце нямаше как да снимаме.
Контрастта рано сутрин, когато гейзерите са най-активни в съчетание с появата на слънцето е поразителен
Тридесетина минути след изгрев слънце магията на “плачещият дядо” започна да изчезва
По-малки гейзери
Водата, която виждате е изключително гореща
Минути след “избухването” на гейзерите
Безводен гейзер
Във врящата вода, която достига до 86 градуса сваряването на яйца е опция
Забранено е да се минава през камъните, защото има риск от изгаряне
Горещият извор на височина от над 4000 метра – излизането е по-трудно от влизането…
Появата на слънцето събуди заспалият и замръзнал живот във високопланинското плато. Викуни се храниха от пасища покрити с туфи и бягаха надалеч щом ни зърнеха с камера в ръка. Живота в дивата пустош изглеждаше като един паралелен свят, в който неусетно се бяхме пренесли.
Вълшебен момент във високопланинското плато
Не след дълго достигнахме самотно село в Алтипланото на име Мачука разположено на повече от 4000 м надморска височина. Бе съставено от около двадесетина каменни къщи, имаше малка църква и нещо като площад, където спряхме.
Живота на тази височина изглеждаше труден в съчетание с андските ветрове
Гледка над селцето от пътя водещ към гейзерите “Ел Татио”
Макар слънцето да бе над нас в Мачука бе студено
Традиционна къща от камъни със сламен покрив. Забележете калта върху покрива, която не позволява на ветровете да отвеят сламата.
Чудесен покрив от слама и кал
Къщите се правят изцяло от подръчни материали
Вижда се, че къщите не са високи. За местните, които са по-дребни от нас височината на къщата не е от значение
Църквата в село Мачука. Изцяло поддържана благодарение на дарения от минаващи туристи
Чудесна и пленяваща
Вратичката за камбанарията
Прекарахме около един час в селото и отново поехме по пътищата в Алтипланото, за да се завърнем в Сан Педро де Атакама, откъдето да продължим обиколката в северната част на Чили.
