От пустинното градче Сан Педро де Атакама продължихме на югоизток към две от лагуните в района известни под името Мисканти и Миникес. Имената на ледените лагуни произхождат от вулканите, които се извисяват над тях.
По пътя се настанихме в дълбок каньон непосредствено преди селцето Сокайре. То е разположено на 3500 м надморска височина и се нуждаехме от адаптация преди да продължим към страховитите лагуни, които се намираха на височина от над 4000 м.
Ако не бяхме внимателни имаше реална опасност да придобием височинна болест, тъй като се придвижвахме на автостоп и телата ни нямаха нужното време да се адаптират.
Лагуните се намират на височина двойна от тази на Сан Педро де Атакама и не трябваше да подценяваме това.
Синята подвижна къща скрита между огромните скали
Нощите в каньона и около Сокайре бяха ледено студени. Палихме огън до палатката и събирахме колкото се може повече топлина преди да се мушнем в ледените спални чували.
В Сокайре тръгнахме на хигиенна мисия. Имахме нужда от душ. Бяхме мръсни, миришехме на пушек, пот и комбинацията от трите ме караше да не се гордея със себе си.
Попитахме един дядо, който вървеше по улиците дали може да се изкъпем в дома му и той усмихвайки се прие. Казваше се Енрике и ни покани в къщата си.
Енрике, Сара, Аз и Пламена
Енрике запали огън, който да стопли водата в бойлера и зачакахме. През това време дядото ни приготви фреш от лимони от собствената му градина.
Докато се климатизирахме бродихме около каньона. Района бе изключително пуст и див, без присъствието на каквито и да е хора.
Мощни вулкани в далечината разчупваха пейзажа
Добрахме се до Салар де Атакама, което представлява бяла солна пустиня граничеща на запад с планинската верига на Андите – Кордилера Домейко.
Салар де Атакама е най-голямото солно езеро в Чили и трето в света след Салар де Уюни в Боливия и Салинас Грандес в Аржентина.
Впечатляващо беше, че по дебелата солна кора се разхождаха красиви фламинго, които утоляваха жаждата си в образувалите се малки езера на повърхността на Салар де Атакама.
Солното езеро е част от националния парк „Фламинго“ (Лос Фламенкос) в Чили. Обградено е от стратовулканите Ликанкабур (5916 м), Акамарачи (6046 м), Ласкар (5552 м), Агуас Калиентес (5924 м) и е впечатляващо.
Могъществото на вулканите, които докосваха дълбоката синева с конусовидните си върхове ги е направило свещено място за етническата група атакаменьо. Навремето те организирали светилища и церемонии по страховитите им склонове.
На автостоп от Салар де Атакама поехме към високопланинската пустинна степ на места изобилстваща от пухкави тревни туфи. Въпреки взетите мерки за адаптация, усещах главата си като стегната в менгеме и знаех, че това се дължи на височинна болест, породена от непрекъснатите резки смени на надморската височина.
На моменти забравях за главоболието, тъй като влюбено наблюдавах появяващите се от пустошта викуни и гуанако. Красивите бозайници от семейството на южноамериканските диви камили са неопитомени за разликата от другите често срещани животинки в Чили и цяла Южна Америка – алпака и лама.
Гуанакото е по-едър бозайник от викунята, тежи двойно повече и се характеризира с по-тъмна глава. Въпреки това обаче двата вида често се бъркат от нетренираното око (като нашите).
Навремето древните народи като инките експлоатирали добитъка за вълна, а екскрементите им използвали за отопление. Намирането им не е трудно, защото и гуанакото и викунята образуват купчини с тор, тъй като се облекчават на едно и също място. Техника, която служи за маркиране на територия.
Обаче красивите бозайници далеч не бяха единствената причина да гледаме като хипнотизирани – зад тях се простираше нова верига от вулкани със заснежени шишарки. В централната вулканична зона на Андите страховитите конусовидни зверове изобилстваха като гъби след дъжд.
Не след дълго пътят ни отведе в пределите им.
Първата лагуна, която видяхме бе Мисканти – разположена в подножието на звяра Мисканти (5622 м.), който стоеше непоклатим над нея. А зад него друг вулкан любопитно наблюдаваше какво се случва наоколо със свойте 5778 м надморска височина и това бе вулканът Чиликес.
Вдясно хоризонта бе пронизан от Кордон де Пунтас Неграс – друга вулканична верига. Тя продължава до красивата Боливия, формирайки друг великан – вулканът Пунтас Неграс.
Онемяхме. За първи път погледите ни станаха свидетели на толкова много красоти и толкова много вулкани. На фона на пейзажите наоколо изглеждахме като мравки, които си търсят белята.
С тези мили чилийци се придвижвахме на автостоп
Невероятните пейзажи откриващи се от лагуната Мисканти. На преден план вулканичната верига Кордон де Пунтас Неграс.
Продължихме към другия вулкан в близост – Миникес (5910 м). В подножието му беше и лагуната. Водите й бяха толкова тъмно сини, че макар и да имах няколко слоя дрехи леденият им вид ме пронизваше и се разтрепервах. Двата вулкана и двете лагуни са на 10 мин. разстояние и те карат да трепериш от студ и вълнение.
Миникес на преден план, а малката пътека води към лагуната в подножието на звяра
Ето я и лагуната със свойте смразяващи води
Макар и по-висок Миникес изглеждаше по-приветлив от Мисканти, тъй като бе изгубил част от бялата си украса. Той се характеризира с два върха и две кратерни езера. Говори се, че преди хиляди години двете лагуни са били едно цяло, но мощен поток лава идващ от вулкана Миникес ги е разделил.
Дойде време да се разделим с Мисканти и Миникес, защото главоболието ми се засилваше на тази височина, а и свирепите андски ветрове допринасяха да се чувстваме некомфортно. Освен това слънцето се скриваше на далечния хоризонт. Дори не исках да си помислям колко бързо температурите щяха да паднат.
През няколко минути се обръщах за последно сбогом с двата вулкана. Те стояха непоклатими, а белите им върхове неусетно се превърнаха в златисти, докато високопланинското плато не се изгуби в настъпилия здрач.