Почти цяла нощ не успях да спя, защото ми беше студено на краката и бях само с тънък летен спален чувал. Родопското одеяло и резервният спален чувал топлиха Ева и Пламена.  Октомврийско време, вятъра и сланата от язовира показаха  студеното си лице, което не исках да виждам.

Освен студа, имаше и глутница чакали, които непрекъснато виеха през нощта и постояно отварях очи. Това имаше и своите плюсове, цяла нощ проверях Ева дали е добре завита и дали не й е студено. За щастие тя се радваше на много дълбок и сладък сън и личицето й, а както и ръчичките бяха топли през студената вечер. 

На сутринта пихме по топъл чай с Пламена и Ева, които тъкмо се бяха излюпили от спалните чували и се приготвихме за път.

За разлика от предишното утро, това бе прекрасно, като изключим студа разбира се. Слънцето бавно се издигаше на хоризонта, небето бе ярко синьо, с тук-таме няколко облачета, които се оказаха прекалено нищожни, за да хвърлят сянка върху малката ни палатка и приятното утро.

Стегнахме багажа, но не на бързо, защото това е изключено, когато си с дете и имаш куп натурии за прибиране.

Сбогувахме се с язовир Малко Шарково и продължихме напред.

Все още пътя от язовира към селото бе кален и в началото бутахме колелата, а Ева стоеше кротко в рикшата.

Малко по-късно вече бяхме пред селския магазин, закусвахме, заредихме част от техниката и сити продължихме към Болярово.

В последния момент сменихме маршрута, защото през маркираното трасе на “Странджа тур” (по черен път след село Воден) се очакваше да има много кал и нямаше да може да караме там, още повече с рикшата.

Болярово-Ружица-Вълчи извор-Горска поляна

Избрахме да преминем през асфалтови участъци, като така си удължихме пътя до село Горска поляна почти двойно и се изложихме на повече трафик.

Не след дълго откакто тръгнахме от Малко Шарково излезнахме на главния път Болярово-Бургас.

До него от село Малко Шарково основно имаше надолнище, като само в началото, непосредствено след селото ни посрещна по-голямо нагорнище.

Не обичах главният път Болярово-Бургас, защото по него се движеха много камиони, коли, автобуси и освен това караха бързо. Познавах добре участъка, по него се движих четири години, докато учих в Бургас.

Карахме около час на него, като на места трябваше да си помпя гумата, защото бе спаднала и се караше много, много трудно. Имаше и много вятър, който направи живота ни още по труден. 

Ден трети започна трудно.

От пътя Болярово-Бургас се отбихме към село Ружица, там отново минахме през няколко нагорнища, а удоволствието от въртенето на педалите малко по малко избледняваше на фона на умората.

Да караш срещу силен вятър, натоварен с рикша, дете и дисаги не е приятна задача.

Силата от сутрешната закуска остана по нагорнищата и останахме без енергия, но не искахме да спираме, защото Ева спеше и трябваше да използваме времето, за да караме колелата.

И така карахме, въртяхме, вятъра ни биеше в лицата, а ние имахме чувството, че не мърдаме. През следващото селце по пътя Вълчи Извор минахме много тромаво и без желание.

Ева се събуди малко преди крайната ни дестинация за деня, която бе село Горска поляна. 

В началото в селцето нямаше никой, освен една леличка, която чакаше да отвори магазина. Ние се присъединихме към нея. На Ева й пролича, че бе спала над два часа и веднага започна да си играе с една котка, която се въртеше около нас в очакване на храна.

Магазините в голяма част от малките селца в Странджа работиха по няколко часа, след което затваряха. В някои селца магазини изцяло липсват. Шанса да попаднеш на неработещ магазин или на селце без магазин е голям, затова винаги пътешествениците е препоръчително да си носят храна по време на преходите.

Магазина отвори, купихме си за хапване, наядохме се добре и след това пихме кафе, а октомврийското слънце ни огряваше лицата за добре дошли в селцето.

Беше много хубав момент след тежкото въртене на педалите и си почивахме. Питахме лелята и кмета на селото (който беше и магазинера) дали може да спим на палатка в парка на селото и те казаха, че може и няма да има проблеми.

Обаче после започнаха да идват доста хора, някои от тях ми се сториха странни и така решихме да питаме за къща за гости, имало една, но вече я били зазимили.

Така отново пред нас стоеше опцията да спим на парка или да продължим към другите селца, които бяха на 6 км (Момина църква) и на 15 км (Факия), но там също не знаехме какво ще открием, нито къде ще спим.

По-рано ме беше заговорил един пиян чичо и именно той предложи на кмета на селото да ни настани в нещо като стар хоримак, където в момента членовете на селото (общо 46) се събират, за да гласуват. Ние разбира се приехме предложението.

И така кмета ни поведе към мястото. Стаята, която ни показа бе 4 на 4 широка с едно старо, прашлясало легло и масичка с два стола. Имаше ток, контакт и щяхме да сме на завед и на сухо. С радост се настанихме в тази странна постройка и разпънахаме палатката вътре. Поосвежихме стаята, за да ни е по-комфортно – избърсахме праха върху масата, столовете, направихме чай и после тръгнахме на малка разходка в селото.

Ева събираше орехи, после ги счукахме и стана време да се прибираме отново (в къщата ни, както Ева се изрази). Щом слънцето се скри, температурата рязко падна надолу и стана студено.

Макар и стаята да беше мизерна се почуствах истински касметлия, че ще спим там. Сварихме яйца и това бе нашата вечеря. Ева рисуваше, бяхме на топло и отново сърцата ни биеха в ритъма на приключението.