Пристигнахме в Елхово на (23.10.21) около 13:10 ч. Макар, че месец октомври вървеше към своя край, температурите през първия ден от експедицията бяха благоприятни и достигнаха над 20 градуса. 

Свалихме колелата от багажника на кемпъра на приятелите ни, които ни докараха до Елхово, сглобихме рикшата, хапнахме баница с компот, за да имаме сили и се придвижихме до големия парк в град Елхово, откъдето започва началото на маршрута на “Тур Странджа”. 

Елхово-Маломирово

Първото селце, до което трябваше да се придвижим бе Маломирово, което се намира на изток от Елхово.

Вълнението да сме отново на колелата, след повече от половин година беше завладяващо. Този път бяхме много по-спокойни от предишното ни тръгване, когато прекосихме Родопа планина от запад на изток отново с дете, рикша и колела. 

Следвайки GPS трака преминахме през центъра на град Елхово и след това излязохме на главния път за границата с Лесово. Познавах този път много добре, защото когато бях студент често пътувах по него. Знаех, че е натоварен и че оттам минават много камиони, затова исках да се разкараме от него час по-скоро.

Първоначално тръгнахме към разклонението за Бургас, но малко преди да го достигнем се върнахме и хванахме една от малките отбивки за село Маломирово. Поехме по път, който изведнъж се превърна в черен. Ева беше заспала моментално и решихме, че не е добра идея да се движим по черните пътища още от първия ден от експедицията.

Така отново се върнахме на главния път за границата с Лесово и с много бързо каране достигнахме отбивката за Бургас и Болярово. За краткото време, през което бяхме на пътя покрай нас преминаха над 10 камиона. Заради тях и заради нашето объркване тръгването ни не беше от най-приятните. 

Пътя Елхово-Бургас също е натоварен и затова с всички сили въртяхме педалите, за да достигнем отбивката за Маломирово. През ден първи колелата ни бяха малко по-леки, защото голяма част от багажа ни остана в кемпъра на приятелите ни, които щяха да ни чакат на язовир Малко Шарково, което бе и крайната ни цел за деня. Деляха ни 40 км от язовира.

Щом достигнахме в Маломирово останахме слисани от тишината наоколо.

В селцето не се забелязваше кой знае какъв живот и на изхода му ни очакваше малко надолнище, табела, че навлизаме в гранична зона и също така няколко гранични полицаи, които ни питаха дали сме срещали някакви странни типове в сив мерцедес.

Разменихме си номерата, за да ги информирам, ако по пътя ги срещнем и продължихме напред. За късмет на граничните полицаи, малко след като тръгнахме въпросният мерцедес премина покрай нас и успях да видя в далечината как те го спират. 

Маломирово – Раздел – Лалково – Ситово – Шарково – Малко Шарково – яз. Малко Шарково

През първите километри и селца от пътуването преминахме през стотици декри обработваема земя и вместо с коли се разминавахме с огромни трактори, които замърсяваха иначе чистия въздух. Рядко се движеха други превозни средства на пътя. Бе изключително спокойно и приятно да се кара по пустите селски пътища. 

До селцата Лалково, Ситово и Шарково пътя се виеше ту нагоре, ту надолу и силите, които имахме започнаха да се топят.

Последният ни преход с колело и рикша беше през месец май, когато прекосихме родопите и това оказа влияние на карането ни. Бях забравил или поне не исках да си спомням, че рикшата и Ева добавят над 30 кг към общото ми тегло и че дърпането им е трудно. 

Също така с Пламена подценихме релефа на Странджа и очаквахме предимно полегати участъци, но още от първия ден Странджа планина ясно ни показа, че не трябва да се подценява и че няма да е лесно начинанието, което предприехме. 

За щастие рядко се налагаше да поглеждаме към GPS-а, защото маркировката на трасето на “Тур Странджа” е на изкчлючително високо ниво – често срещат се табели, които ясно показват накъде трябва да се кара, а също така и на самия шосеен път има навигиращи стрелки, с чиято помощ е изключително трудно да сбъркаш. 

В селцата почти не се забелязаше човешко присъствие, виждахме предимно крави и овце, които необезпокоявани хрупаха есенната трева и разтревожено поглеждака към нас щом преминехме покрай тях. 

За щастие Ева се беше затъжила за рикшата и макар, че през този ден тя прекара повече време в нея нямаше възражения от нейна страна. Тя мирно си стоеше вътре, пееше песнички и дори оцветяваше, което много ме зарадва и в същото време изненада. Не бях предполагал, че докато карам ще е възможно дъщеря ми да оцветява рисунки в рикшата. 

Накрая на деня аз и Пламена бяхме смазани от изминалите километри и дори се разтревожихме дали ще успеем да достигнем до язовир Малко Шарково.

Палатката ни и спалните чували бяха останали в кемпъра на приятелите ни и нямахме друг избор, затова с последни сили се добрахме до Малко Шарково, а след това и до едноименният язовир.

На моменти спирах, за да си поема дъх и продължавах, въпреки че пътя пред мен бе полегат. От много време насам не се бях чувствал толкова изморен, но и сам си бях виновен за случващото се, защото не закусих сутринта, тъй като оправях гумите на колелата, а след това, когато тръгнахме с нас не взехме никаква храна, защото предубедено мислихме, че релефа на планината ще бъде по-благосклонен към нас. 

За щастие в село Малко Шарково имаше голям магазин и оттам закупихме някои ценни продукти, които щяха да ни зареждат с енергия през следващите дни.

И така на язовира разпънахме палатката, стояхме отвън до полунощ, тъй като времето го позволяваше и изморени се мушнахме в спалните чували в очакване на следващият ден.